Един красив том поезия, събрал на страниците си богатия вътрешен свят на лекаря, участвал в екипа, осъществил първите бъбречни трансплантации във Варна, вече очаква своите читатели в книжарниците на Медицински университет – Варна. С усещане за тайнство и предколедна магия, „На думите пред скрития олтар“ е подаръкът, който доц. д-р Добрин Паскалев направи в навечерието на своя юбилей на всички ценители на изкуството.
За това какво е да бъдеш поет в бяла престилка, мъртъв ли е наистина латинският език, как музиката присъства на страниците и още любопитни факти около книгата – разговаряме с нейния автор.
Поетите са странна тук порода…
Излезе Вашата най-нова стихосбирка – едно луксозно издание, събрало в почти 300 страници красотата на поетичния Ви свят. Нека започнем разговора ни с този откъс от стихотворението „Поетите“. Разкажете ни за странната порода на поета. И какво е да бъдеш поет в бяла престилка?
„Поетите са странна тук порода…“ е само една метафора. Защото те са хора като всички други, имат своите добри страни, но и своите човешки слабости. Знайно е, че съвършени личности няма. Различното е, че пишат, защото имат дарба от Бога и искат да я споделят с другите. А ако техните чувства и вълнения достигнат до сърцата на читателите, те изпитват удовлетворение и радост. Но, според мен, не трябва да се поддават на комерсиалното и конюнктурното. Предимството на „поета в бяла престилка“ (вече клише) е, че той ежедневно и непосредствено се среща с мъката, болката, надеждата и отчаянието на страдащия човек – нещо, което не е дадено на други автори. А това са извечни житейски теми и не случайно големият френски поет Алфред дьо Мюсе казва: „Човек е ученик, учител му е мъката“.
Scripta manent (Написаното остава)
Поетичната книга обхваща 14 раздела – всеки с латинско заглавие. Каква символика носи за Вас този древен език, който хем е мъртъв, хем продължава да живее?
Латинският език (lingua latina) като разговорен такъв е отдавна мъртъв. Обаче заедно със старогръцкия той е признат за класически. Латинският формира т.нар. романски езици и е в основата на европейската литература и култура. Достигналите до нас на латински език сентенции и афоризми се включват в т. нар „крилати думи“ (епеа птероента, от гръцки), израз, даден още от Омир в „Илиада“ и „Одисея“. Те и до днес поучават и вдъхновяват със своята вековна мъдрост. Срещат се дори в юридически формулировки. А що се касае за медицината, известна е мисълта: „Non est medicina sine lingua latina“ („Медицината е невъзможна без латинския език“). Много медицински термини и диагнози са на този уж мъртъв език. Медицински книги, трактати, дисертации и публикации до средата на 19-и век са писани на латински. На него са излизали също и произведения в други области на науката. С други думи, латинският е бил това, което днес е английският език. И не случайно все още се изучава от лекари, фармацевти, историци, археолози и юристи.
…където райска музика звучи…
Разлиствайки „На думите пред скрития олтар“, читателят ще забележи места, в които поезията среща музиката. С помощта на телефона си, докато чете, може да се наслади както на класически произведения, така и на авторски композиции по Ваши стихотворения на проф. д-р Вилиян Платиканов. Как двама лекари – нефролог и анестезиолог, започнаха заедно да създават изкуство?
Да се съчини музика по даден текст е прастара практика. Още древните гръцки рапсоди са правели това, обикаляйки с лира в ръка царските празненства. Думата рапсод идва от гръцки: рапто (съшивам) и оде (песен). С други думи – декламатор, който изпълнява класическо произведение (напр. „Илиада“), съчетано („съшито“) с музика. Така че беше нещо естествено и въпрос на време ние с проф. Платиканов да се открием и „съшием“. Ще напомня, че той неотдавна издаде и диск с музика по текстове на колеги, вкл. и мои.
Покрай кварталната ни фурна
преминах днеска в ранен час…
Пишете за родния си град, но и за други кътчета по света. Има ли обаче място, което бихте нарекли своя муза? Място, което Ви вдъхновява и зарежда с творческа енергия?
Както пише Шекспир: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея…“, като изпълняваме различни роли. Така че музата може да те споходи навсякъде – докато си пред Колизея или Пантеона в Рим, пред Дома на инвалидите в Париж, или на връх Шипка. А по-късно да напишеш стих за видяното и преживяното. Естествено, Варна е моят роден и любим град („Всичко, което е далеч от морето, е провинция“, Хемингуей), така че той ме зарежда с особени чувства, особено когато крача в „Гръцката махала“ покрай останките от древното минало.
Предател скрит е в преводача…
В края на стихосбирката споделяте със своите читатели Ваши преводи на велики произведения. Различна ли е „породата“ на преводача от тази на автора?
Най-добре е, ако даден автор се чете в оригинал, но това е трудно постижимо. Има твърде много езици, а животът е ограничен… Преводачът обаче ни свързва с автора и произведението, но то вече не е същото, а пресътворено чрез изкуството на този, който превежда. И винаги има някакво разминаване, затова преводачът си е донякъде „предател“, но предател-приятел. Без него няма да достигнем до толкова много древни и съвременни автори. Ето защо Балзак е казал за преводачите, че те са „пощенските коне на човечеството, които се сменят от станция на станция“. Освен това 30-и септември (от 1991 г.) е обявен за Международен ден на преводача, в памет на св. Йероним Блажени, починал на тая дата през 420 г. и превел Библията на латински.
Но сега книгата, която държите в ръцете си, ви дава възможност да поговорите с искрен и добър човек…
За финал – нека се спрем на тези думи, написани от доц. Емануела Мутафова в предговора към стихосбирката. Как бихте искали да започнете този разговор с читателите? Има ли нещо, което желаете да им кажете преди да отворят първите страници? А след като вече са стигнали до последната?
Какво бих казал предварително на читателя? Не започвай да четеш, ако не ти се чете подобна книга. Не се насилвай! Всеки има свой вкус и знайно е от древно време: „De gustibus non est disputandum“ („За вкусовете не бива да се спори“). Ако ли все пак стигне до последната страница, то нека размисли дали е открил и нещо за себе си. И да пожелае здраве на автора. Защото написаното остава и както казва Теренциан Мавър (II в.), римски комедиограф: „Книгите имат своя съдба“, която не винаги следва тази на автора.
Доц. д-р Добрин Паскалев е роден на 25 декември 1954 г. във Варна. Пътят му към науката започва от училище „Св. Климент Охридски“, преминава през Трета природоматематическа гимназия и Медицински университет – Варна. Има две придобити специалности – по вътрешни болести и нефрология. Специализира в Рощок (Германия) и в Санкт Гален (Швейцария).
В периода 1990 – 1992 г., като лекар в УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна, доц. Паскалев участва в европейско проучване на човешкия рекомбинантен еритропоетин при диализни пациенти. Това води до официално регистриране на препарата в България, а от 1995 г. – до признаването му за животоспасяващо и поддържащо средство. Доц. Паскалев е част и от екипа, извършил първите бъбречни трансплантации във Варна.
Освен лекар, обичан преподавател и автор на научни статии, учебници и монографии, доц. д-р Добрин Паскалев издава през годините стихосбирките „Крадец на мигове“ (1992), „Кервани подир Росинант (2002), „Прошката на вековете“ (2012), „SMS стихове и рисунки“ (2013), „Стих от дъжд и от щурец“ (2017), „От извора водица пих“ (2018), „Думите са скитници бохеми“ (2019) и най-новата – „На думите пред скрития олтар“ (2024). Задълбочените познания в областта на историята на медицината провокират написването и на монографиите „Името е знак. Епоними в нефрологията“ (2020; и второ преработено издание от 2023), „Лудвиг ван Бетховен. Патография на гения“ (2021), „Волфганг Амадеус Моцарт. Патография на детето чудо“ (2023).
Автор: Пламен Маркова
