Режисьорът Стайко Мурджев пред ювиолета Тончева за постановката си във Варненския драматичен театър „Последното изкушение на Христос“ от Никос Казандзакис; за новите смисли в библейската история и смелостта да разтълкуваш нонсенса за човека като свръх и човек; за Бог, който е вертикален, но и хоризонтален: „Бездна е човекът, но бездна е и Бог“ по Ницше; за сакралната геометрия на кръста и линеарното време на човека, като едната греда на кръста; за адаптацията на литературната пищност към театралната образност и режисьорското изкушение да излезеш от зоната си на комфорт; за саможертвата и помитащите канони; за Дева Мария от смирението през състраданието до стоицизма; за Дивия гълъб и чудото, което трябва да осъзнаем…
Публикация в септемврийския брой 2024 на списание „Култура“
С „Последното изкушение“ Никос Казандзакис прави по-различен от библейския, донякъде превратен, прочит на християнството, една от най-големите философски доктрини в историята на човечеството. Вярата изглежда има нужда от съмнение…
Не мисля, че Никос Казандзакис тълкува превратно Евангелието и въобще библейската история за житието на Исус Христос. По-скоро той обогатява историята, доизбистря смислите и добавя, бих казал, принадена стойност. Като последовател и съмишленик на Ницше, той споделя неговата философска идея за Свръхчовека – този нонсенс за човека, т.е. свръх и човек, Бог и човек. Казандзакис се наема да разкаже нонсенса, наречен Богочовек, защото как може да бъдеш едновременно двата полюса – Бог и човек… И няма ли в този Богочовек един огромен конфликт… Напрежението между Бога и човека всъщност е съдържанието, есенцията на този роман.
Сложната романова тематика, която изследва постоянната борба между двете толкова противоречиви същности на човека – плътта и духа, предпоставя много изкушения за режисьора. Кои са Вашите?
Моите изкушения са винаги едни и същи. Тръгвайки към всяко представление, първото ми изкушение е да не остана в зоната си на комфорт. Винаги се стремя да изляза от нея, като балансирам средствата. Винаги започвам от нулата чисто творчески, но в същото време не забравям и багажа, който съм натрупал в годините. Опитвам се да избирам текстове, които не предполагат притопляне на някакви вече готови неща, които да нареждам и преподреждам, за да декорирам някакво представление. Да декорираш дадено представление, вместо да го създаваш, за мен няма смисъл.
Как синхронизирахте вижданията си за постановката с тези на драматурга Димитър Стоянович? Кои акценти откроихте, отхвърлихте, дискутирахте?
В работата си с целия постановъчен екип, не само с драматурга, също със сценографа, композитора, хореографа, видеоартиста, аз търся съмишленичеството. Никой в нашия екип не се провъзгласява, не се изживява като боса на ситуацията. За мен е много важно да давам време, пространство и свобода на творческите идеи на хората около мен. Можеш да задържиш един човек, само като му даваш свобода. На първо време ние се срещнахме с Димитър Стоянович, говорихме за моите намерения, аз му разказах личните си, твърде лични причини, за да посегна към този текст, той пък намести в себе си своите лични причини. Изчаках определен период от време, докато той натрупа своя психичен и веществен материал на хартия и после започнахме да синхронизираме, както Вие казахте, вижданията си.
Драматургичният материал търпи развитие…
С всяка една репетиция драматургичният материал търпи развитие и това е особеното при драматизацията на литературно произведение за сценична адаптация. Литературното изкуство е по-богато откъм образи. То лесно създава образи, много образи, които могат да се наслагват един върху друг, докато театърът е по-линеарно изкуство. Театърът е по-методичен в създаването на образи. И понеже образността на романа е пищна и много плодотворна, в сценичната адаптация ние трябва да „озаптим“ някак тази пищност, като в същото време не губим природата на романа. Това се постига трудно. Процесът е динамичен, а не статичен и именно в този контекст казвам, че с всяка репетиция сценичната адаптация се доизгражда. Някои сцени падат, някои реплики се претрансформират, трансформираме граматическото време. Тази игра на пъзел с драматургията и романа доставя огромно удоволствие както на мен, така и на артистите. Тя ме изважда от зоната ми на комфорт и това за мен е особено важно.
Прочитът на божественото през призмата на човешкото в „Последното изкушение“ провокира библейския смисъл на саможертвата на Исус, за да я направи по-разбираема и по-привлекателна. Но ако съдим по отлъчването от църквата на Никос Казандзакис заради романа и все още съществуващата в някои страни забрана за излъчване на филма на Мартин Скорсезе, това послание не се възприема лесно. Защо?
Има много гледни точки, когато говорим за религия, политика, за социално усещане спрямо даден феномен, за гласа на масата. Съществуват такива социално-религиозно-политически феномени, които са преднамерено статични и вкаменени, за да не могат да бъдат обсъждани, оспорвани и преодолявани.
Каноните, които трябва да останат недосегаеми…
Да. И когато взривяваш тези канони, взривната вълна малко или повече ще те помете. Казандзакис споделя в предговора на романа си нещо много важно, което и аз мога да кажа от свое име. Никога не съм се чувствал по-близо до Христос, отколкото в работата си по това представление. Казандзакис следва стриктно Евангелието, движи се по фабулата и сюжета на Евангелието, но им придава човешкост, доразвива човешкото в Богочовека и оттам историята придобива други мащаби. Той не я държи само в горницата, а и в долницата, открехва завесата, повдига булото, за да погледнем и надолу към пропастта. Казандзакис използва и една реплика по Ницше: „Бездна е човекът, но бездна е и Бог“. Каква е тази бездна, наречена Бог… Бог не е само вертикален, той е и хоризонтален.
Ако една от идеите в „Последното изкушение на Христос“ е, че всъщност за човека изкушението не е последно, а постоянно, то на какви актуални препратки към съвременниците залага Вашата постановка? Как стои в съвременен контекст саможертвата например?
Исус и неговият живот са архетипен образ, архетипна история. Исус е вътре в нас, това вече е по Карл Густав Юнг. Самият Исус казва в Евангелието „Вие сте храмът“, т.е. ако ние сме храмът, то Исус живее вътре в нас и всеки от нас рано или късно, в даден период или през целия си живот е Исус. Всеки от нас е разпъван ежедневно, умира ежедневно на кръста и възкръсва ежедневно. Говоря, разбира се, на символно ниво. Говоря за духа и душата. В този смисъл саможертвата е присъща на всеки от нас. Да, може да правим парелели с други, превърнали се вече в архетипни символни фигури, като Васил Левски. Възможни са подобни паралели, защото те се отнасят към един и същ архетип, този на самопожертващия се Богочовек.
Излезе интересна анкета с Богдан Григоров-Гринго (Исус), Даниела Викторова (Дева Мария), Теодор Каракачанов (Юда) и останалите актьори, които очевидно са навлезли дълбоко в материята, търсейки най-добрия образ за своите герои. Кои техни качества Ви накараха да изберете точно тези актьори за една толкова специална постановка като „Последното изкушение на Христос“?
Театралната академия ни учи, че правилното разпределение е 90 % от свършената режисьорска работа. За мен разпределението на актьорите за ролите е много особен процес, повече интуитивен, отколкото мисловен. Не мога да кажа каква е формулата, по която избирам актьорите, защото тя е по-голяма от мен и аз не мога да я осъзная точно. Но със сигурност имам нюх към правилното разпределение, именно защото не се опитвам да го манипулирам съзнателно. Разбира се, мога да изброя качествата на актьорите. Богдан Григоров-Гринго, който изпълнява ролята на Исус, е находка, истинско актьорско попадение и вярвам, че го очаква добро професионално бъдеще. Още на пръв поглед той носи в себе си една житейска правилност, една неоспорима мъжественост, миксирана в същото време с интуиция, разум, рефлекс и авторефлексия, което го прави ценен.
И убедителен.
Да си убедителен е резултат на вътрешни качества. Както е и при Даниела Викторова, която трябва да пресъздаде сложния образ на Дева Мария. Как така Дева Мария, коя е Дева Мария… Тук се изисква особено смирение, което да се изкачи по стълбицата на пиетата. Смирението, което се превръща състрадание, за да се въздигне до стоицизъм и обратно. Образът на Дева Мария предполага вътрешна драматична поетика, а Даниела е изкушена от поезията, от драматичното в поезията и затова мисля, че тя е най-добрият избор за ролята.
На въпроса кой е любимият Ви символ, вплетен в разказа за Исус, повечето от актьорите в споменатата анкета посочват Уробороса, като символ на безкрайността. Вие как бихте отговорили?
Когато разказваш за Бог и борбата му с дявола, разказваш и за кръста, най-силното оръжие срещу дявола. И колкото и тривиално да звучи, може би символът, който най-здраво се свързва с мен, е кръстът. Както вече споменах, Бог е и хоризонтален, и вертикален. Бог е кръстът, а кръстът е самият наш живот. Ние имаме едно линеарно време, което живеем – това е нашият хоризонт, едната греда на кръста. Но имаме и дух, който върви вертикално отгоре надолу, затова ние сме вертикални и хоризонтални едновременно. Ние сме плюсът и минусът или по-точно два минуса и един плюс. Кръстът е сакрална геометрия, която дори да не осъзнаваме, че носим в себе си, тя ни ръководи и в крайна сметка ни пази в езика на църквата.
Дивият гълъб е също много интересен символ. Той се появява с клонче в човката си, за да предизвести края на потопа, а в модерните времена се превръща в символ на мира. В образа на див гълъб, Архангел Гавраил идва да съобщи на Елисавета, че е бременна с Йоан Кръстител, явява се и по време на кръщението на Исус. Дивият гълъб достойно присъства и в нашата постановка.
Вашият разказ ме навежда на мисълта, че затънали в хоризонталното живеене, днес като че ли повече от всякога имаме нужда, дори да не го осъзнаваме, от чудо – чудото Бог.
Ние сме ежедневно чудо. Сам по себе си човек е чудо. Просто чудото, което трябва да ни се случи, е да осъзнаем, че сме чудо.
Експресивната естетика и логиката на Вашите спектакли, в които визията, музиката, актьорската игра и всички елементи на театралното представление са устремени в едно единно движение към същността, създават върхови очаквания и за новата Ви постановка. Ще улесните ли зрителите – какво да очакват и какво да не очакват от „Последното изкушение на Христос“?
Със сигурност не ми се иска да очакват радикално вмешателство във вярата си. Тази постановка е с цел да приближим авторитета на Бога до себе си, да разговаряме с Бога, да открием Бога в себе си. Тя няма за цел да върви срещу Бога. Иска ми се зрителите да очакват вълнуваща история, която да живее извън тях и във тях. Искам да очакват спектакъл, който ще се свърже с вътрешния им свят и така по неведоми пътища господни те също да участват.
ПОСЛЕДНОТО ИЗКУШЕНИЕ НА ХРИСТОС
по романа на Никос Казандзакис „Последното изкушение“
Превод Георги Куфов
Драматургичен вариант Димитър Стоянович
Сценична версия и режисура Стайко Мурджев
Сценография и костюми Никола Налбантов
Сценична пластика Станислав Генадиев
Музика Петър Дундаков
Мултимедия Владислав Илиев
Асистент-режисьор Владимира Иванова
Действащи лица и изпълнители:
ИСУС ХРИСТОС – Гринго-Богдан Григоров (гост)
МАРИЯ, майка на Исус – Даниела Викторова
МАРИЯ МАГДАЛЕНА, бивша годеница на Исус, блудница – Христина Джурова
ЮДА, бунтовник, зилот, най-верният следовник на Исус – Теодор Каракачанов (гост), Константин Соколов
ПЕТЪР, рибар, следовник на Исус – Николай Кенаров
АНДРЕЙ, рибар, следовник на Исус, брат на Петър – Недялко Стефанов
ЙОАН, монах, най-младият и любим следовник на Исус – Димитър Стойнов (гост)
МАТЕЙ, събирач на данъци, следовник на Исус, пръв негов житиеписец – Хенри Ескелинен
ЯКОВ, рибар, следовник на Исус – Иван Горанов (гост)
ТОМА, търговец, следовник на Исус – Симеон Димов
ЙОАН КРЪСТИТЕЛ, пророк – Константин Соколов/Теодор Каракачанов (гост)
ПИЛАТ, римски управител на провинция Юдея – Стоян Радев
КЛАВДИЯ, съпруга на Пилат – Габриела Боева
МАРТА и МАРИЯ, бездетни самотни сестри – Веселина Михалкова, Сияна Начева
ИГУМЕН – Пламен Димитров
СИМОН КИРЕНЕЕЦА, кръчмар – Николай Божков
ВЪЗРАСТНА ЖЕНА – Гергана Арнаудова
ЦЕНТУРИОН – Стоян Радев
ВАРАВА, зилот, разбойник – Симеон Лютаков
ЗЕВЕДЕЙ, възрастен рибар – Свилен Стоянов
САЛОМИЯ, съпруга на Зеведей – Биляна Стоева
ЛАЗАР – Станислав Кондов
ЗИЛОТ – Иван Горанов (гост)
МАЙКАТА НА ЗИЛОТ – Веселина Михалкова
ЗИЛОТИ – Теодор Каракачанов (гост), Константин Соколов, Николай Кенаров, Недялко Стефанов, Иван Горанов (гост), Симеон Димов, Стоян Радев, Пламен Димитров, Николай Божков, Станислав Кондов
МОНАСИ – Димитър Стойнов (гост), Недялко Стефанов, Симеон Димов, Хенри Ескелинен
2 септември 2024, 19.00, Основна сцена
Първа премиера в сезон 2024/2025 на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна
