Петър Клисаров: Аахенският договор – печалба за Германия и загуба за Франция

В средата на декември миналата година публикувах в БГНЕС материал, озаглавен „ЕС в условията на 25-тата стратегема“. В него се постарах да аргументирам тезата, че локомотивът на ЕС не е двойката Франция-Германия, както десетилетия наред ни се втълпява, а двойката САЩ-Германия. И че последната двойка не се състои от две равноправни държави, а от хегемон и васал.

Това е особено важно в сегашния момент, когато ЕС е на кръстопът в навечерието на излизането на Великобритания от съюза. Накъде ще поеме той през следващите години – към разпад, или към усилена интеграция? Как ще протичат измененията в него, като се имат предвид ролите на Франция и Германия? Ще бъде ли това процес с равноправно участие на всички страни, или промените ще протекат по сценарий, написан в Берлин? Каква ще е новата роля на Вашингтон и ще се примири ли той с нея?

Измина малко повече от месец и събитията не закъсняха. Изненадващо, като че ли без никаква предварителна подготовка, на 22 януари 2019 г., Ангела Меркел и Еманюел Макрон подписаха в Аахен Договор за френско-германско сътрудничество, веднага наречен Аахенски договор. Събитието бе представено като историческо продължение на Елисейския договор, подписан на 22 януари 1963 г. между Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер, с който се полагали основите на френско-германското следвоенно помирение.

Датата, както всеки може да забележи, не е случайна. Годината обаче повдига естествения въпрос защо това се прави 56 години по-късно. Защо не на 50-тата или 60-тата година от Елисейския договор, което би било логично и в духа на традициите. Отговорите са прости: 50-годишнината отдавна отмина, до 60-годишнината нито един от двамата ръководители няма да бъде начело на своята държава: Макрон навярно ще е част от някой от бордовете на банковата империя на Ротшилд, а Меркел ще е излязла на заслужен отдих. А и развитието на процесите в ЕС не позволява да се чака дотогава.

Но да се върнем към договора от 22 януари 1963 г. Всъщност не с него се поставят основите на френско-германското помирение. Преди това има поне 12-годишна история на помирение и сътрудничество, за което свидетелстват няколко договора, в основата на които стоят именно Франция и Германия:

Договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана от 18 април 1951 г. между Франция, Германия и Бенелюкс (Белгия, Нидерландия, Люксембург);

Римските договори от 25 март 1957 г. между същите страни, с които се създават Европейската икономическа общност, или ЕИО (ядрото на бъдещия Европейски съюз) и Европейската общност за атомна енергия (Евратом).

Какво представлява в такъв случай Елисейският договор и защо Шарл дьо Гол се нагърбва с тази инициатива? Договорът е изключително кратък – няма и 4 страници – и засяга само 3 области:

външната политика, отбраната, образованието и младежта.

В него се говори изключително и само за двете страни – трети страни, както и европейски и световни структури не се споменават. Не се говори нито за САЩ, нито за Англия, нито за ГАТ (предшественика на Световната търговска организация), нито за НАТО, нито за ЕИО, нито за ООН.

Целта на Дьо Гол, който е съвсем наясно с характера на новата европейска архитектура, е да ограничи американското влияние в нея и да привърже Германия към тясно сътрудничество с Франция за сметка на това със САЩ. Разбира се, безуспешен опит, като се имат предвид съотношението на силите и зависимостта на Германия от САЩ, но френският президент е длъжен да опита, защото друг ход в тази насока той няма на свое разположение. За Германия пък Елисейският договор е важна възможност да се отърве от стигмата на подпалвач на две световни войни, причинител на десетки милиони жертви и страна, поставена на колене след края на Втората световна война /1939-1945 г./.

По-интересният въпрос обаче е защо днешните Франция и Германия са почувствали така внезапно необходимостта да подпишат нов подобен договор и какво представлява той.

Новият договор е около 3 пъти по-дълъг, състои се от 7 глави (последните 2 – организационни) и 28 члена. Поставен е не в двустранен, а в международен контекст, и засяга следните области:

европейски работи,

мир, сигурност и развитие,

култура, образование, научни изследвания и мобилност,

регионална и трансгранична кооперация,

устойчиво развитие, климат, околна среда и икономически работи.

Още в преамбюла, в който се изброяват предпоставките за сключването на новия договор, читателят тутакси попада на едно любопитно твърдение:

Изразявайки привързаността си към задълбочаването на сътрудничеството в областта на европейската политика с цел насърчаване на единството, ефективността и сближаването на Европа, оставяйки същевременно това сътрудничество отворено за всички държави-членки на Европейския съюз…

Какво означава това? Това означава, че Макрон и Меркел подготвят нещо сепаративно. Когато става дума за съюз на 28 (или 27 след Брекзит) държави, нормално би било всички да се съберат и да решават общите въпроси заедно. На всички форуми на ЕС се говори за все по-тясното сътрудничество и единството на съставляващите го страни. Тук обаче се събират само две страни, т.е. една малка част от ЕС, и казват, че вземайки самостоятелно определени решения и подписвайки документ единствено помежду си, те изразяват по този начин привързаността си към задълбочаването на сътрудничеството между всички с цел да насърчат единството на Европа.

Твърдението е някакъв логически нонсенс, тъй като няма как две страни да решават за 28 (или 27). По този начин те не укрепват единството, а точно обратното – подклаждат разногласията и противоречията в съюза, защото две страни приемат определен стратегически документ в отсъствието на всички останали. И канят любезно към него да се присъединят онези, които го одобряват. Подобни действия и изявления автоматично поставят двете страни в някакво привилегировано положение, в някакъв вид сюзеренитет, а останалите страни – в несъмнено васално положение.

Още по-интересното обаче е дали двата „сюзерена“ се разглеждат като равноправни помежду си, или все пак единият е старши, а другият – младши партньор.

Нека да разгледаме някои от членовете на договора.

1. В чл. 4 от главата „Мир, сигурност и развитие“ се казва следното:

Двете държави, убедени в неделимостта на своите интереси в областта на сигурността, все повече сближават своите цели и политики на сигурност и отбрана, като по този начин укрепват колективните системи за сигурност, от които са част. Те си оказват помощ и подкрепа чрез всички средства, с които разполагат, включително въоръжени сили, в случай на въоръжена агресия срещу техните територии.

Какво означава това? Че ако Германия бъде нападната от някого, Франция ще бъде задължена да влезе в конфликта с всички средства на свое разположение, т.е. и с ядрените си оръжия? С каквито Германия не разполага. Подобно задължение, освен че поставя Франция под евентуален ядрен удар заради своята съседка, означава, че на практика Германия се сдобива със свой ядрен щит. Странно е, че френската политическа класа – поне засега – оставя подобно стратегическо решение, засягащо болезнено националната й сигурност, да бъде взето еднолично и без дебати от президента Макрон. Освен това е трудно да се помисли, че това е равностойна сделка.

2. В чл. 7 от същата глава се казва следното:

Двете държави се ангажират да установят все по-тясно партньорство между Европа и Африка чрез засилване на сътрудничеството си в областта на развитието на частния сектор, регионалната интеграция, образованието и професионалното обучение, равенство между половете и овластяване на жените…

Какво означава това? Франция от векове има специални отношения с африканския континент, на който са разположени множество бивши нейни колонии. Тези страни, макар и формално деколониализирани, продължават да бъдат под силното френско влияние. Почти навсякъде в тях френският език, ако не е официален, е масово средство за общуване. Германия – точно обратното – почти не разполага с влияние на континента с изключение на страни, чийто брой е по-малък от пръстите на едната ръка. Излизайки заедно с Франция на полето на отношенията с африканските страни, Германия получава неоценим бонус на огромна територия с бурно нарастващо население, колосални природни богатства и изключителен потенциал за развитие. Със сигурност това не е равностойна сделка.

3. В ал. (2) на чл. 8 от същата глава се казва следното:

Двете държави се ангажират да продължат усилията си за довеждане до успешен край на междуправителствените преговори за реформа на Съвета за сигурност на ООН. Приемането на Федерална република Германия като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН е приоритет на френско-германската дипломация.

Преди това, в ал. (1), се говори за тясното съгласуване на позициите по всички въпроси при гласуването в Съвета за сигурност на ООН. Какво означава това? Франция на практика споделя своето място на постоянен член в СС на ООН с Германия, което е най-важният й инструмент, превръщащ я във Велика сила. И се ангажира да пробута своята съседка за постоянен член, т.е. да намали своето влияние в света.

Няма никакъв довод защо точно Германия би трябвало да е постоянен член на СС на ООН. Нека да не забравяме, че постоянни членове на този съвет са страните-победителки във Втората световна война, като Франция е страната, обявена за победителка, така да се каже, по милост с оглед на приноса й за победата над нацизма. А Германия, като причинителка на колосални страдания на човечеството, едва ли има моралното право да претендира за някакво влияние върху световните работи. Пък и може би има други, по-подходящи за постоянни членове страни. Например Индия, трета икономика в света и страна с повече от 1.2 милиарда души? Или Бразилия, ключова страна в Южна Америка? А може би Африка заслужава постоянно място на ротационен принцип за страните от Африканския съюз?

Отново виждаме крайно неравностойна сделка между Франция и Германия.

P: 6813853

4. В чл. 20 от главата „Устойчиво развитие, климат, околна среда и икономически работи“ се казва следното:

Двете държави задълбочават интеграцията на икономиките си, за да създадат френско-германска икономическа зона с общи правила.

Какво означава това? Всеизвестно е, че поради мощта на германската икономика и най-вече на промишлеността й, еврото за Германия е евтина валута. Точно обратното е тя за Франция. Което с други думи означава, че при формално равностойни отношения, общи правила и обща валута Франция ще изнася национален доход за Германия.

Това със сигурност не е равностойна сделка.

Разбира се, има и още някои подробности, но едва ли е необходимо да се спираме на тях в този момент. Заключението от казаното дотук е, че Германия се утвърждава като хегемон, нещо повече, като сюзерен на ЕС, а Франция приема да бъде нейният младши партньор, дарявайки й гратис редица свои оръжия в прекия и преносния смисъл, осигуряващи й статута на Велика сила, с което се смъква доброволно в по-ниска категория на световната политическа сцена.

Франция на практика признава хегемонията на Германия над Европа, като към досегашната икономическа хегемония добавя и политическата, а навярно и военната. Германия се готви да се превърне в най-скоро време в световна Велика сила не само в икономическата област, каквато беше досега, а и в политическата. Във военната – също.

Доказателствата за това не закъсняха да се появят веднага след подписването на Аахенския договор.

1. На 31 януари 2019 г. (9 дни след подписването му) Германия се отказа да закупи ок. 50 самолета „Ф-35“, с които трябваше да замени остаряващите си изтребители „Торнадо“ и остави в конкурса само „Юрофайтър“ и „Ф-18“, при което видни военни заявиха, че „Юрофайтър“ се разглежда с предпочитание. На 8 февруари министърките на отбраната на двете страни Флоранс Парли и Урсула фон дер Лайен се срещнаха в централата на френския концерн „Сафран“, производител на самолетни и ракетни двигатели, където подписаха договор на стойност 65 млн. евро за разработката на концепция на перспективен боен самолет от шесто поколение, която ще бъде извършена от „Еърбъс“ и „Дасо“. Двигателите пък предстои да бъдат разработени от „Сафран“ и немската „MTU Aero Engines“. Това решение дава на Германия достъп до разработката на стратегическа военна техника, каквато са реактивните авиационни двигатели. Тук трябва ясно да се каже, че турбореактивните авиационни двигатели са едно от чудесата на съвременните технологии, истински технологичен Еверест. Разработката и производството им много биха отивали на страна с техническия гений на Германия, но досега тя не е развивала тази област. Очевидно, поради правила за това, какво й е позволено, датиращи от следвоенните години. Всъщност, ако си дадем сметка какво ставаше в тази технологическа област от 50-те години на ХХ в. досега, ще видим, че реактивни двигатели разработваха само 5 страни – САЩ, Англия, Франция, Русия и Китай. Странно – все победители във Втората световна война.

2. На 8 февруари след чудновата предистория, в която Франция се бе обявила за промени в Третия енергиен пакет, затрудняващи много строителството на газопровода „Северен поток-2“, в края на краищата се стигна до общо предложение на Франция и Германия Третия енергиен пакет да важи и за северните части на ЕС, но правилата да се прилагат от „територията и териториалното море на държавата-членка, където се намира първата точка за връзка“. Освен това бе решено Берлин да остане водещият преговарящ с Русия по газопровода „Северен поток-2″. Което означава, че на този проект бе дадена зелена светлина, а ЕК остана почти без правомощия за въздействие. На практика отново бяха заобиколени правилата, които попречиха на България да реализира „Южен поток“. На всичко отгоре за това гласуваха и всички държави, които от години се борят срещу СП-2, като Полша и Прибалтийските страни. Всички единодушно признаха новия господар.

Германия вече е неоспоримият хегемон над Европа. Предстои да видим как ще се справи със зависимостта си от САЩ.

P.S. Като постскриптум ми се ще да споделя, че първата ми мисъл, когато прочетох новината за Аахенския договор, бе, че започва оформянето на Каролингското ядро. За възможните ядра, около които ще възникнат съюзи в рамките на ЕС, които след това ще започнат свое свободно съществуване, писах в материала „Бъдещето на ЕС“, публикуван от БГНЕС на 15 октомври 2018 г.

Не съм и предполагал, че процесите ще започнат да се развиват толкова скоро. /БГНЕС

–––––––––––––––––––––––––––––––––

Петър Клисаров, политолог и автор на книгите „Игрите на властта“ /2012 г./, „Огледалото на протестите 2013 – 2014 г. “ и др. Анализът е направен за БГНЕС.

Сподели
Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт изпoлзвa биcĸвитĸи и пoдoбни тexнoлoгии. Hayчeтe пoвeчe в нaшaтa Πoлитиĸa oтнocнo биcĸвитĸитe.

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close