Защо едни успяват, а други се провалят по пътя към демокрация

Последното политическо земетресение в света се случи в Мианмар. Националната лига за демокрация (НЛД) наАун Сан Су Чжи спечели 77%, докато управлявалата провоенна партия бе унижена с 10-процентов резултат. Като се има предвид, че само преди пет години Мианмар бе брутална военна диктатура, а НЛД бе забранена и много от лидерите й бяха в затвора, това е впечатляващ обрат. Сега НЛД има мнозинство и в двете камари на парламента и има огромни шансове да излъчи следващия президент.

Плавният, макар и непълен, преход на Мианмар от диктатура към демокрация е изключително вдъхновяващ заради провалите на други места по света. По същото време Арабската пролет увяхна. От всички държави, които преживяха народни революции през 2011 година, единствено Тунис остава относително стабилна и проведе успешни избори. Режимът в Египет вероятно е по-потиснически и насилствен отпреди. Сирия и Либия са военни зони.

Съседите на Мианмар също затънаха. Тайланд избра харизматичната Инглук Шинаватра за премиер през 2011 година, за да бъде свалена три години по-късно от военен преврат. Камбоджа и Малайзия проведоха опорочени избори през 2013 година, които не бяха приети от опозицията, и така се потопиха в кризата. Виетнам иКитай продължават да затварят зад решетки дисидентите и не дават знак скоро да позволят на хората сами да избират управниците си.

Опитвайте, докато стане наистина

За повечето държави в подобни ситуации преходът от диктатура към демокрация винаги е труден. Както показаха Русия, Тайланд и още някои държави, няма никаква гаранция, че една новородена демокрация ще оцелее и порасне. Напредъкът на Мианмар дори и да е впечатляващ, изобщо не е стабилен. Затова си струва да се запитаме: какво гарантира успешен преход?

Като начало, всеки проведен избор, дори опорочен и непризнат, може да постави една държава на верния път. В наши дни почти всички диктатури и авторитарни режими поне минават през упражнението „избори“. Те нагласят резултатите, разбира се. Но фалшивата демокрация възбужда апетита на народите за истинска демокрация. Точно това стана в Мианмар, където няколко последователни правителства провеждаха и печелеха избори и референдуми от 1990 година насам. НЛД бойкотира някои от тях, но натискът за свободни избори растеше и когато те станаха достатъчно честни, НЛД успя.

Бразилия и Мексико имаха подобен опит. В първата страна военните режими, които дойдоха след преврата от 1964 година, провеждаха и печелеха контролирани избори. Но когато генералите загубиха народната подкрепа, изборите станаха все по-трудни за манипулиране и през 1985 година цивилният Танкреду Невес спечели изборите. В Мексико авторитарните режими също се радваха на нагласени избори, когато им бе нужно.

Но и в тези случаи фиктивните избори създадоха средата за демокрация, а опитите за съпротива изглеждаха все по-фарсови.

През 1988 година, когато лидерът на опозицията водеше в нощта на изборите, министърът, който отговаряше за изборите, Манул Бартлет обяви, че изчислителната система се е повредила.

Se cayó el sistema (системата се развали – б.р.), обяви той, а режимът обяви победата за себе си. Това се превърна в крилата фраза за изборни измами и за недостатъците на еднопартийното управление. През 1996 година правителството създава безпристрастна изборна администрация и на следващите избори губи властта. От тогава, въпреки нарковойните, Мексико е истинска многопартийна демокрация.

Поклон към следващата власт

Това подсказва още една обща черта на успешните преходи: някаква степен на съгласие от страна на режимите, че ще бъдат сменени. В Мианмар един от най-жестоките военни диктатори – Тан Шве, сам започна реформи в началото на новия век в отговор на исканията на опозицията, а и принуден от икономическия спад. През 2008 година той въведе конституция, която стана основата за нов парламент и нови избори, а през 2011 година подаде оставка.

Конституцията даде на въоръжените сили огромни и незаслужени привилегии, като например една четвърт от местата в парламента. Това не е справедливо, но според някои това е дало кураж на генералите да позволят изобщо някаква реформа. Те знаеха, че имат роля в процеса на преход и могат, до някаква степен, да го контролират.

Нещо подобно стана и в Южна Африка през 90-те и в Испания през 70-те години. В Южна Африка управляващата Национална партия реши постепенно да демонтира системата на апартейд (чернокожите бяха лишени от право на глас и други основни права – б.р.), която сама създаде. Тя договори преход към демокрация, който да включва гаранции за бялото малцинство и тяхната собственост. Получили такива гаранции, белите подкрепиха промяната.

В Испания, както и в Мианмар, диктаторът сам посочи своя наследник. Когато генерал Франциско Франко избра крал Хуан Карлос като следващ владетел, не всички очакваха той да поеме по пътя на демокрацията. Но кралят избра Адолфо Суарес за премиер, който отмени забраната за политически партии и проведе избори. Доверието, което офицерите изпитваха към Хуан Карлос, който имаше силни връзки с въоръжените сили, се оказаха ключови през 1981 година, когато някои от генералите на Франко се опитаха да извършат преврат. Те очакваха кралят да ги подкрепи, но вместо това монархът защити демокрацията и си спечели популярност.

Алтернативата на реформа отвътре е въоръженото въстание отдолу. За съжаление, историята показва, че насилието винаги ражда ново насилие. Въпреки че американската революция бе доста успешна. Но мирните масови движения са доказано по-успешни в смяната на репресивни режими. Основаната през 1988 година НЛД в Мианмар свърши това. Същото направи и Африканският национален конгрес в Южна Африка, както и партиите на „двамата Ким“ в Южна Корея.

В комунистическа Полша дисидентският профсъюз „Солидарност“ на Лех Валенса привлече за членове една четвърт от поляците и така отне претенцията на режима да говори от името на хората. Силният президент на Индонезия между 1967 и 1998 година Сухарто се оттегли след протестите срещу икономическата криза. Не всички подобни масови движения са били напълно мирни, но огромните тълпи от хора спечелиха битката, а не коктейлите „Молотов“. А масовите мирни движения имат много повече шанс да отгледат гражданска активност, която да улесни развитието на демокрацията, след като старият режим си отиде.

Помагат и институции, които посредничат между режимите и недоволните. „Мианмар Егрес“ е изследователски център, основан през 2006 година, когато нещата в страната изглеждат в задънена улица. Те предложиха варианти за изход. Един от основателите на организацията е бил член на НЛД, а друг имал доверието на армията, защото родителите му учили във военната академия. Така „Егрес“ изпълнявала функциите на мост. Те организирали първата официална среща между режима и Аун Сан Су Чжи през 2011-а. Единственият успех в Тунис се дължи отчасти на усилията на националния квартет за диалог, който спечели Нобелова награда за мир тази година.

Добрите съседи и спонсори също имат значение за успешния преход. Бързото сгромолясване на комунизма в Източна Европа бе подпомагано от Европейския съюз. Държавите от бившия съветски блок погледнаха на запад за демократичен пример, който да следват. Получиха и значителна финансова помощ. По същия начин все още непълната демокрация в Мексико бе укрепена след влизането на страната в Споразумението за свободна търговия в Северна Америка заедно със САЩ и Канада.

Южна Корея и Тайван бяха подпомогнати от своя „далечен съсед“ Съединените щати, които побутнаха подкрепяните отдавна от тях диктатори към свободни избори. Точно обратното стана с арабските страни, които нямаха местен позитивен пример, който да ги насочва след революциите. Такъв е единствено Израел, но арабските страни остават слепи за демократичните ценности в тази страна.

В Мианмар лидерите на НЛД дадоха знак, че няма да търсят възмездие; че никой, който сътрудничи на новата власт, няма да бъде предаден на Международния наказателен съд в Хага. Това изисква удивително търпение, защото много от лидерите са били измъчвани от предишния режим. Други са били убити. Но прошката изглежда е мъдрото решение. Тя помогна и в Южна Африка, където опозиционните лидери Нелсън Мандела и Дезмънд Туту я наложиха на своите последователи. Комисията за истина и помирение в Южна Африка запази свидетелства за миналите престъпления, но не преследва никой от извършителите, ако си признае.

По този начин прошката може да ускори прехода. Но тя също носи рискове. Когато членове или симпатизанти на стария режим са оставени на спокойствие, те могат да развият „паралелна държава“ – подземна мрежа от бивши хора от армията и от службите, която дългосрочно да застраши новата власт.

Причини за провала

Точно това се случи в Египет, Тайланд и Русия. Когато НЛД сформира правителство в Мианмар през март, ще трябва да има предвид добре структурираната армия. Госпожа Су Чжи, която все пак е дъщеря на генерал, изглежда ще се изкуши да бъде излъгана от приспаните за момента главорези. Но ако тази паралелна власт не бъде отслабена, демокрацията ще е мъртвородена.

След обединението Германия се зае неотклонно да осветли ЩАЗИ, тайната полиция на комунистическата ГДР и отстрани от властта всички нейни сътрудници. С чистките, разбира се, не трябва да се прекалява. Уволнението на всеки бивш член на партията БААС след Саддам Хюсеин остави Ирак на практика без функционираща държава.

Колкото по-скоро бъде установено върховенство на закона, толкова по-добре. Борис Елцин ускори приватизацията, за да освободи икономиката от командния съветски модел, но бе „отвлечен“ от малка група опортюнисти, наричани олигарси. Хаосът от времето на Елцин постла пътеката за здравата ръка от КГБ Владимир Путин. Принципът, че никой не е над закона, изобщо не успя да пусне корени в Русия.

Ако една нова демокрация иска да успее, всички тези фактори трябва да бъдат претеглени. Според Тера Лоусън от института Брукингс, новите демокрации трябва бързо „да осигурят материално подобрение в живота на хората. В противен случай те се провалят, защото хората губят вяра“. Мианмар и Тунис имат дълъг път пред себе си, но поне имат примери, които да ги насочват.

–-

* Анализът е публикуван в The Economist. Преводът е на Клуб Z.

Сподели
Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *